Оброчната традиция и общите трапези в Лютиброд
Според думите на местните жители оброците, които пазят селото и от четирите страни, са разположени на стари свети места и до пътища – до стария римски път и коларски път до Черепишкия манастир, до стария турски път към Ребърково, някои от възобновените – до пътя за Мездра или просто до черните селски пътища, свързващи местностите, съседните села или кошари. Това е така, не за да се стигне по-лесно до тях, а като тръгне човек на работа или на път, да мине покрай някой от тях, да се прекръсти за спорни дела и да продължи. „И така беше прието – като мине човек покрай оброка – спре, прекръсти се и продължи. Това е в ежедневието“. Така било някога, преди столетие и при възстановяване на старите оброци традицията е спазена – те са възстановени на старите места или в близост до тях и до пътища.
Буквално потвърждение на тези думи откриваме в пътеписите на народния поет и писател Иван Вазов, описал каменния оброчен кръст в м. Погледец в землището на съседното село Челопек и написал стихотворението „Каменният кръст”. Картината е предадена в рими:
[…] Завчас изскочи селянин, калпак
свали пред кръста каменни,
прекръсти се, подзе нагоре пак,
с мотиката на рамене.
Не поседна, ни гледката пред нас
видя великолепната!
Зове го нивата във тоя жежки час –
на някой бряг там лепната. […]
В Челопек също разказват, че на стария римски път, свързващ Коритенград с Вратцата – м. Друмо, на оброка „някога селяните кадели риба, за да не бие град” посевите. Всъщност основната причина за поставяне на оброци до най-главните пътища отново е предпазна – така входовете към селото, едни от уязвимите места, според народната митология, имат своите небесни охранители – светиите.
В село Лютиброд, в населеното място, няма оброци – всички са около него в рамките и по границата на неговото землище. По-голямата част от оброците са разположени в югоизточната част на землището – в близост до кошари и земеделски имоти, там, където е обработваемата земя или пасищата. Някои от тях и днес са в ниви и селскостопански блокове. Два от описаните оброци са на межда между лютибродското землище и съседното село Ребърково и в миналото са чествани и от двете села, но днес традицията е продължена от ребърковчани.
За най-стар, общоселски и най-почитан е сочен е оброкът „Св. Атанас” на пътя за Черепишкия манастир. Всъщност, там има две оброчни места, посветени на светците Антон и Атанас, чествани на Атанасовден в местността Шишманово кале след Просечен камък на разстояние не повече от 100-тина метра един от друг. Някои от местните възприемат горния оброк като наследник на долния – службата от долния, била преместена на горния.
Всички оброци са чествани до 60-те години на ХХ в., след което честването им е преустановено и в края на ХХ в. започва постепенно тяхното подновяване и възстановяване на службата. Не се знае да е ходено нито организирано, нито само от жени на групички или по единично на тях през втората половина на ХХ в. и този период определено може да бъде посочен като период, в който службата е била прекъсната. От описаните от нас единадесет оброчища днес службата е подновена на пет, а старите оброчни знаци са запазени, макар и не изцяло, и също поставени нови на два от тях. Оброците са родови, но на някои от тях се събирало цялото село или голяма част от него (Дамянов кръст, Кръста), а на двата междуселски – родове от двете съседни селища, които обслужват оброка.
Тръгването от селото за всеки оброк е организирано – камбаната бие и това е знак за тръгване към оброчището. Всеки е приготвил бохчите – „хлябове, мезенце, свещички”, нещо за пиене и задължително посуда за курбана.
Месят хора, които дават курбана. Месачката трябва да е от къщата или рода. Меси се квасен хляб – по-рано с квас, сега с мая. Хлябът е с кръгла форма – „питка с кръстче”. Този хляб се кади заедно с главата на агнето и вино „пред кръста”. Днес нямат изискване към наредбата на общата трапеза. На някои оброци тя е върху маси, подредени „надълго” една след друга и хората се редят от двете страни.
В миналото се е предпочитало голямо жертвено животно – овен или овца, сега – мъжко агне. Не се кади агнето живо, а се коли на камъка – на оброка, кръвта е оставяна да се стича и попива в земята, не се събира. Кади се по-късно, заедно с курбан-чорбата. Свещеникът идва към обяд – тогава нареждат пред оброчния камък хляба, „главето” на агнето и виното. Свещ се пали само върху „главето”. Носят се и цветя, макар да не се помни някога да са се носели на оброка. „Тогава дойде Томата, прекади, наръси всички хора за здраве, спомене всички от рода – споменава всекой от рода за здраве и така. Ядат, пият хората, веселът се. Това е” (ВХС).
Приготвянето на курбан-чорбата на болшинството оброци е по традиционен начин, наследен от старите майстори-готвачи. Курбанът не се застройва и не му се добавят ориз или фиде – такава е старата рецепта. „На курбан никога не се слагаше нито ориз, нито фиде – той е само месо и се и запържва, и застройва. Вътре има само чушки, лук, зеленчуци и месо. Сега, да стане малко по-плътна чорбата, почнаха да слагат ориз и фиде”. Има и други нововъведения, „за да се хареса на хората”: „Сега слагаме картофи, слагаме и моркови, лук, чушки и това. …. Тук сега като правят ловджиите, правят във два казана – в единия я застройват, в другия не я застройват – за да се хареса на хората.”
